„Злочестие“ от Брандън Сандерсън

 

„Злочестие“ е третия роман от поредицата „Възмездители“ на Брандън Сандърсън.

Сюжет: Когато Злочестие засиява в небето, се раждат Епичните. Дейвид обвързва съдбата си с тях още от първия миг – Стоманеното сърце убива баща му, Зарево открадва сърцето му, а Регалия превръща най-добрия му съюзник в опасен враг.
Някогашният водач на Възмездителите прегръща съдбата си на Епичен и потъва в мрака, там, откъдето няма връщане назад. Или поне всички така мислят. Но всички… грешат. Изкуплението е възможно – Меган го доказа. Не всичко е изгубено за тях. Или поне не изцяло. А Дейвид е достатъчно откачен, за да се изправи пред най-могъщия и силен Висш Епичен в опит да върне приятеля си. Или да умре, борейки се.

My Experience: Поредицата „Възмездители“ на майстора на оригиналните магически системи Брандън Сандърсън беше поредния свеж полъх в наситения ни кино и литературен пазар с всевъзможни супергеройски брандове. Оригиналното в неговата поредица бе това, че супергерои несъществуват, има само суперзлодеи. Това в съчетание с Давито-Голиадската битка и свръх динамичен сюжет, превърнаха „Стоманено сърце“ в бестселър шедьовър, пък бил той и за по-млади читатели. Във финалната книга от поредицата не липсват и обратите, и динамиката, но въпреки това не успя да задоволи моите очаквания около разплитането на голямата мистерия – Злочестие. След стоманения и водния град, сега Сандерсън ни пренася в града от сол – тъй крехък и нетраен, както е била крехка и идеята на автора, как да завърши тази иначе обещаваща поредица. Жалко за слабия финал, но аз лично се надявам във филмовата адаптация сценаристите да проявят малко творчество и да оправят имиджа на Брандън, като автор който пише на килограм.

Стилът на автора: Книгата е написана в първо лице и проследява историята на главния герой – Дейвид. Стилът на Сандърсън в този роман е доста различен от този в предишните му книги. Докато в предишните стилът беше епично фентъзи, то в този роман Сандърсън залага на Young-Adult фентъзи със солидна доза екшън. Чувството за хумор изобилства и доста приятно раздвижва историята. Разбира се отново не липсват интриги и конфликти между героите, страхотни диалози и не на последно място – безкрайни обрати. Трудно е да се определи дали романа е повече за деца или повече за възрастни, по-скоро е нещо по средата – подходящ за всяка възраст.

Фентъзи свят: Светът в поредицата „Възмездители“ е постапокалиптична антиутопия, в която група от свръх човеци си е разпределила познатия ни свят(или поне САЩ, както е в романа) и чрез непобедимите си сили всяват страх и терор сред всички които не им се подчинят.

Магия и Магически системи: В тази поредица Сандърсън отново доказва, че е майстор на създаването на оригинални магически системи. В светът на „Възмездители“ съществуват свръх човеци, наречени Епични, с уникални способности, които автора се е постарал да бъдат максимално уникални и различни от познатите ни от комиксите за супергероите сили. Епичните са три вида: Най-силните са непобедими и притежаващи по няколко свръхмощни сили, дребните епични са с по една не особено смъртоносна способност и третият вид са надарителите – които могат да предават способностите си на обикновенните смъртни. Всеки епичен си има слабо място, дори и най-силните. Епичните са получили силите си по време на явление наречено Злочестие.

Образите: Образите са добре развити, но някак останах с впечатлението, че героите вече са ми познати. През цялото време романът ми напомняше на сюжет който съм чел и най-вече героите. Не мога да определя дали това е плюс или минус, за това ще го оставя без повече коментари. Главния герой Дейвид е дирекно вдъхновен от библейската притча за Давид и Голиат.

Плюсове:

• Добре структуриран фентъзи свят.
• Желязно изградена магическа система.
• Много мистика, интриги и обрати.
• Динамично действие.

Минуси:

• Няма.

Оценка: 3,5/5 Добра.

Реклама

 

„Човекът във високия замък“ от Филип Дик

„Човекът във високия замък“ (на английски: The Man in the High Castle) е фантастичен роман написан от американският писател Филип К. Дик през 1962 г. Жанрово книгата може да бъде определена като алтернативна история. Романът печели награда Хюго през 1963 г.

Сюжет: Втората световна война…… неотдавна е завършила. Пърл Харбър, убийството на Рузвелт и последвалият бърз крах на съюзническите войски поставят и Стария, и Новия континент на колене. Италия остава на заден план, Европа е в ръцете на немците, изтокът — на японците, а Северна Америка е разделена на три — от една страна Тихоокеанските щати, под контрола на Япония, западното крайбрежие под германски диктат и напълно зависимата „независима“ централна част…

Семплата немска действителност и обвития в дълбока мистика и полумитични традиции източен свят трудно намират допирни точки в следвоенно време. Вече извън рамките на военните договорености, между бившите съюзници се започва да се усеща напрежение. Издига се стена от недоверие и подозрителност, все по-осезаемо заплашваща да подпали чергата от всички ъгли. Хитлер умира и Райхът се разкъсва между „нови“ и „стари“ фашисти в непрекъсната борба за власт, но въпреки всичко съумява да задържи бившия си съюзник достатъчно технически изостанал, за да не го притеснява. Японците, от своя страна, ни най-малко не се примиряват с изкуственото си „изоставане“ и търсят всеки един удобен случай, поне за да подобрят състоянието си и да поизравнят везните.

My Experience: „Има нещо нередно в този свят.“ Това е едно от основните послания на романа. Той обаче е писан едва няколко години след Втората световна война, когато това послание е имали съвсем друга сила, защото всеки човек на планетата е бил обзет от страховитите си предположения: „Какво би станало ако Хитлер и Япония бяха спечелили войната? Как ли би изглеждал света тогава?“. Аз лично не веднъж съм си задавал въпроса, без да мога да си изградя реалистична визия, докато не се появи сериала „Човекът във високия замък“, който толкова ми хареса, че се зарових и открих е правен по книга. До сега бях свързвал името на Филип Дик единствено с твърда фантастика и стийм-пънк (жанрове които избягвам), и като разбрах, че е автор на такава алтернативна антиутопия, бързо грабнах книгата и я прочетох на един дъх. Накрая въздъхнах разочаровано, защото най-интересното в  „Човекът във високия замък“ е това, което би се случило след края на романа. Продължение няма, защото Дик е написал метафорична книга с идеята, че е добре че не живеем в такъв свят. Точно неизползвания потенциал на оригиналната идея на книгата ме подразни. За мен „Човекът във високия замък“ е една оригинална идея с не дотам добра реализация.

Стилът на автора: Книгата е написана в трето лице и проследява историите на няколко главни герои, чиито сюжети в крайна сметка се преплитат. Философско и социално утопичен – така бих определил стила на Дик, поне в този роман. Като във всяка антиутопия, преобладават политическите възгледи на автора за сметка на сюжетното действие. Той не е разточителен в описанията, използва силни стегнати диалози, но динамиката на сюжета е слаба, главния сюжет е объркан и неясен и в крайна сметка незавършен.

Фентъзи свят: Най-интересното в този роман е именно светът. Алтернативна реалност на нашия свят, петнайсетина години след края на Втората световна война, в който обаче Германия и Япония са спечелили войната.

Образите: Героите в романа са интересно заявени, но малко от тях търпят някакво развитие. Сред по интересните герои са: министъра на търговията Тагоми, който започва постепенно да усеща, че нещо не е наред в този свят и Джулиана Крейн, която запленена от една забранена книга, се впуска в търсене на нейния автор.

Плюсове:

• Добре структуриран алтернативен антиутопичен свят.
• Силно послание
• Мистика, интриги и обрати.

Минуси:

• не е достатъчно развит потенциала на историята и романа.
• Преобладаване на авторовите разсъждения за сметка на основното действие в романа.

Оценка: 3.5/5  Добра.

 

„2066“ от Александър Томов

 

Сюжет: Българите, които навлизаха в анклава откъм Северната магистрала, неизменно спираха при „Сянката”, защото най-много се доближаваше до представата им за някогашната България – такава, каквато я помнеха бащите и дедите им – България, отпреди да бъде съсипана окончателно и европейците да я превърнат в свой доминион. Бяха чували от родителите си, че някога страната ни е била пълна с гори, с цветущи долини и ливади, из които ромолели ручеи, шумели листа, а по небето плували бели облаци. Цяла България била нещо като „Сянката”, такова чудо било в майката Родина. А после всичко запустяло и изчезнало благодарение на нейните разхайтени и неуправляеми граждани, нищо не останало от България…Екшън, престрелки, магистрални банди, пратеници на Великите сили с хуманитарни конвои, бетон и пустош – такава е България през 2066-а в настоящия роман на Александър Томов. Книгата е динамична и увлекателна, но и повод за размисъл.

My Experience: Александър Томов толкова много е искал да ни опише как си представя България през 2066-та година, че основното действие в романа е останало клиширано и някак не на място. Една трета от книгата проследява динамично и кърваво действие с много екшън клишета и плоски герои. Другите две трети от романа Томов детайлно описва и разсъждава как се е стигнало тази плашеща разруха, до която е стигнала бъдеща България. Всичко е толкова издържано и обосновано, че за миг не се усъмнявам в думите му и наистина се плаша, че може да се окаже прав. Визията на Томов няма да се хареса на никой читател, защото никой не би искал да си представя подобно бъдеще. Но нали именно това е функцията на антиутопичната литература, да ни стресне, да ни отврати, да ни предупреди и да ни накара да се замислим до къде могат да доведат грешките, които допускаме в настоящето. До колкото знам антиутопията е нетипичен за Томов роман, смея да твърдя, че се е справил добре. Романът ми въздейства негативно и ме накара да се замисля върху много неща. Препоръчвам ви го с условието, че няма да ви хареса, но не това е целта му.

Стилът на автора: Книгата е написана в трето лице и проследява историята на главния герой – командо Иванов. Философско и социално апокалиптичен – така бих определил стила на Томов, поне в този роман. Не е разточителен в описанията, използва силни стегнати диалози, добра динамика на повествованието и най-вече човърка глобално човешки теми, които би трябвало да вълнуват всеки българин. Като във всяка антиутопия, преобладават политическите възгледи на автора за сметка на сюжетното действие.

Фентъзи свят: България през 2066-та година. Българското население е демографски претопено, от някогашните ромски и турски малцинства. Територията и е условна и предимно анексирана от феодални мафиотски банди подчинени я на Турция, я на Европа и Русия, я на лични Интереси. Опростачването и недоимъка са залели цялата страна. Това е само бегла представа за антиутопията, която ни представя автора. Тя е плашеща и реалистична.

Образите: Героите в романа са само бледа щтриха в ширещата се разруха, почти не са развити и са оставани някак на заден план, откоето са останали доста клиширани. Винаги съм се чудил как би изглеждал роман в който акцента не е върху героите, а върху изградения свят. Е, сега разбрах.

Плюсове:

• Добре структуриран антиутопичен свят.
• Динамично действие
• Мистика, интриги и обрати..

Минуси:

• Клиширани герои.
• Преобладаване на авторовите разсъждения за сметка на основното действие в романа.

Оценка: 4/5 Много Добра.

 

„Петата вълна“ от Рик Янси

„Игрите на глада“ е първият роман от едноименната трилогия на Сюзан Колинс.

Сюжет: След първата вълна остана само мрак. След втората – оцеляха само щастливците. След третата – останаха само злощастните. А след четвъртата вече имаше едно-единствено правило: не вярвай на никого.
Петата вълна идва, а Каси трябва да избяга от тях. Тях – съществата, които изглеждат като нас, които знаят как мислим и които са тук, за да ни убият.
Да си сам, означава да оцелееш. Или поне така вярва Каси, докато не среща Ивън Уолкър. Красив и загадъчен, Ивън може би е единствената надежда на Каси да спаси братчето си – и дори себе си. Но изборът е труден, защото е избор на живот и смърт.

My Experience: Отново попаднах на Young-Adult фентъзи, което да ми допадне, или поне като идея. Рик Янси е описал в своя роман по фантастичен начин апокалипсиса на нашата цивилизация по време на извънземна инвазия. В първите няколко глави населението на земята е почти заличено до като накрая останат само деца и тинеджъри. И тук романа започва да буксува сериозно. Тривиално предвидимия сюжет се понася по руслото на комерсиалните шитни на Young-Adult жанра. Основния проблем на романа е че авторът се е опитал да напише комерсиален и лесно продаваем роман и е имал в главата си страхотна идея, само че това което се е получило е: Тинейджъри ги тресат хормоните на фона на кръвопролитен апокалипсис. Най нелогичното в романа е самата Пета вълна (от всички начини да унищожиш човечеството Янси е избрал най-глупавия). Жалко за иначе добрата идея. Чак се чудя дали да продължа с втората книга.

Стилът на автора: Стила е основното което куца в романа. Автора се е оплел в опита си да имитира продаваеми схеми на сюжети. Резултатът е нелогично действие, абсурдни диалози, шизофренични монолози, предвидим сюжет, неуместен език и т.н. Разказът тече в първо лице от името на главните герои Каси, Ивън и Бен.

Фентъзи свят: Извънземни завладяват земята, като унищожават човешката раса. Това става на няколко фази или вълни: първа вълна – шалтер (спира цялото електричество на Земята, и от там комуникациите), втора – цунами (Загиват всички в близост до океан), трета – чума (пандемен вирус пренесен от птиците почти заличава населението), четвърта – заглушители(ловци на глави, които обикалят и трепят наред). Резултатът – хората са със седем милиарда по-малко. Предстои петата вълна (няма да я издавам защото е в основата на сюжета)

Образите: Героите са ужасяващо зле развити и нелогично действащи на фона на обстоятелствата. Главните герои са Каси(от Касиопея) тинейджърка, която от командо тийнгърл в началото на романа постепенно се превръща в безмозъчно мрънкало с хормонално проблеми. Ивън Уокър безмилостен нинджа снайперист, който омеква като кашкавал пред уж грозноватата Каси. Бен Периш – звездата на футболния тим става войник под името Зомби – не се променя о началото до края на романа.

Плюсове:

• Кървави битки.
• Добре структуриран фентъзи свят от постапокалиптичен тип.
• Увлекателна история за извънземен апокалипсис.

Минуси:

• Ужасни герои.
• Мелодраматични разтягания на локуми.
• Предвидим сюжет
• Слаб стил

Оценка: 3.5/5 Много Добра.

 

„Матрикант“ от Александър Белтов

„Матрикант“ е книга в 2 части или 2 книги в едно книжно тяло. Киберпънк фантастика от Александър Белтов Разпространява се свободно и може да се сдобиете с електронно копие от романа на https://matricant.wordpress.com

Сюжет: Съществува ли човешка душа? Какво представлява идентичност на личността и може ли тя да се унаследява? Възможно ли е хората да постигнат безсмъртие?Въпроси, въпроси… и още въпроси.
Ако се интересувате от тези фундаментални разсъждения, терзаещи човешките мозъци от хилядолетия, то този роман изглежда подходящ за вас. В него може да намерите отправни точки за размисъл, относно психология, философия, религия, и разбира се, най-вече био-етика.

My Experience: Не харесвам думата „пънк“(бунтарска дума, която свързавам с музика, но не намирам мястото и в литературата). Още по-малко харесвам думата „кибер“, мирише ми на твърда фантастика(обичам да гледам но не да чета). Романът е анонсиран като киберпънк, на всичкото отгоре думата „матрикант“ нищо не ми говори. Затова дълго се колебах дали да отделя време на тази книга. Поровичках в гугъл да разбера какво животно е киберпънка и защо е кръстен така. Не разбрах от къде идва това име, но разбрах, че това е жанр във фантастиката, който по описание не е мой тип литература. Разбрах и кой е Филип Дик(колко съм тъп, простете) и даже си харесах една негова книга. Но да се върна на романа „Матрикант“. Не знам защо му дадох шанс, вероятно заради малкия обем. Както и да е. Започнах да чета и с всяка страница книгата ставаше все по интересна, героите ми ставаха все по познати, а сюжета се превръщаше все повече на пречупено огледало на най големите ми страхове. За мен това си е чиста антиутопия, при това великолепно написана. Вероятно на мен ми се размиват понятията, ама киберпънк(според етимологията на жанра) не открих. Белтов пише в блога си, че се вдъхновява от Филип Дик. За мен Белтов пише като Джордж Оруел. Ако Дик пише като Оруел, значи определено и на него ще му дам шанс. Та, с всички по горни глупости искам да кажа, че ако харесвате антиутопии и сте зажаднели за българския Оруел – това е книгата. Единственото което леко ме разочарова, бе липсата на подобаващо мащабен финал, но ако го сравнявам с финала на „1984“ – „Матрикант“ поне има финал.

Стилът на автора: Книгата е написана в първо лице и проследява историята на главния герой – Антон. Философско апокалиптичен – така бих определил стила на Белтов, поне в този роман. Не е разточителен в описанията, използва силни стегнати диалози, добра динамика на повествованието и най-вече човърка глобално човешки теми, които би трябвало да вълнуват всеки човек.

Фентъзи свят: Представете си София след години. Сега си представете, че въздухът е толкова замърсен, че не се вижда слънцето, валят киселинни дъждове и хората са принудени да носят противопрахови маски. Бизнесът и интересите управляват света на гърба на цялото човечество, което тъне в нищета. Ами така изглежда светът на „Матрикант“. На мен не ми е никак трудно да си го представя.

Образите: Образите са добре развити, но някак останах с впечатлението, че героите вече са ми познати. Не мога да определя дали това е плюс или минус, за това ще го оставя без повече коментари. Главния герой Антон политик. който влиза доброволно в един експеримент ала Биг Брадър, който ще промени живота му за винаги. Много интересни и добре развити са ченгето и проститутката.

Плюсове:

• Добре структуриран антиутопичен свят.
• Динамично действие
• Много мистика, интриги и обрати..

Минуси:

• Няма.

Оценка: 5/5 Отлична.

 

„Метро 2034“ от Дмитрий Глуховски

„Метро 2034“ е продължение на антиутопичен роман на Димитрий Глуховски „Метро 2033“.

Сюжет: Годината е 2034. Целият свят е в руини. Човечеството е почти изцяло изтребено. Радиацията прави полуразрушените градове непригодни за живот. А извън техните предели, според слуховете, започват безкрайни изпепелени пустини и дебри от мутирали гори. Ала никой не знае със сигурност какво има там. Цивилизацията угасва. Спомените за някогашното величие на човека обрастват с небивалици и се превръщат в легенди. От деня, в който последният самолет се е откъснал от земната повърхност, са изминали повече от двайсет години. Изядените от ръжда железопътни линии не водят доникъде. Строежите на века, така и незавършени докрай, са се превърнали в развалини. Радиоефирът е пуст и свързочниците чуват само унило виене, когато за милионен път се настроят на честотите, по които някога са предавали Ню Йорк, Париж, Токио и Буенос Айрес. Минали са само двайсет години от момента, в който това се случи. Но човекът вече не е господар на Земята. Създанията, родени от радиацията, са приспособени към новия свят значително по-добре от хората. Епохата на човека наближава края си.

My Experience: За съжаление книгата не е на нивото на първата, поне що се отнася до дълбочината на сюжета и философсите размишления. Усеща се липсата и на Артьом, който е оставен с много малка роля в историята. Иначе отново по невероятен начин Глуховски е смесил хорър атмосфера, комедийно саркастични диалози, динамично екшън повествование и социално философска разбивка на нашето общество. Силно се надявам да има още книги от поредицата..

Стилът на автора: Уникално добър стил. Хорър фантастика или притча — коктейл между философия и социална критика, или чист екшън — както и да се определи, тази книга се чете на един дъх до най-последната страница. А след това — не може да се забрави. Разказа се води в първо лице от името на няколкото главни герои.

Фентъзи свят: След атомна война светът е унищожен. В Московското метро са се приютили последните оцелели. Те обаче са превърнали всяка станция в отделен град държава, който е със свой собствен политически строй.

Магия и Магически системи: Магия няма,но има изродени фентъзи същества наречени които властват над света и дебнат малкото оцелели хора. Някои от тях могат да влияят над човешкия мозък.

Образите: Героите са многопластови колоритни и добре развити. .

Плюсове:

• Добре описани герои.
• Кървави битки.
• Хорър атмосфера
• Добре структуриран фентъзи свят от постапокалиптичен тип.
• Безброй интриги и кървави обрати.
• Грабва те от първите и те държи до последните страници.

Минуси:

• Няма.

Оценка: 4,5/5 Отлична.

 

„Метро 2033“ от Дмитрий Глуховски

„Метро 2033“ е дебютният антиутопичен роман на Димитрий Глуховски.

Сюжет: Годината е 2033. Целият свят е в руини. Човечеството е почти напълно унищожено. Москва е град призрак, отровен от радиация и пълен с чудовища. Москва се е превърнала в град-призрак, отровен от радиацията и населен с чудовища. Малцината оцелели хора се крият в московското метро — най-голямото противоатомно скривалище в света. Неговите станции са се превърнали в градове-държави, а в тунелите цари мрак и властва ужасът. На Артьом, жител на станция „ВДНХ“, му предстои да премине през цялото метро, за да спаси от зловеща опасност своята станция, а може би и цялото метро.

My Experience: Един от най-добрите постапокалиптични романи които съм чел. По невероятен начин Глуховски е смесил хорър атмосфера, комедийно саркастични диалози, динамично екшън повествование и социално философска разбивка на нашето общество. Уау!! Аз не знам друг автор така успешно да покрива всички различни аспекти в една книга. Горещо я препоръчвам на всички фенове на качествената литература.

Стилът на автора: Уникално добър стил. Хорър фантастика или притча — коктейл между философия и социална критика, или чист екшън — както и да се определи, тази книга се чете на един дъх до най-последната страница. А след това — не може да се забрави. Разказа се води в първо лице от името на Артьом.

Фентъзи свят: След атомна война светът е унищожен. В Московското метро са се приютили последните оцелели. Те обаче са превърнали всяка станция в отделен град държава, който е със свой собствен политически строй.

Магия и Магически системи: Магия няма,но има изродени фентъзи същества наречени които властват над света и дебнат малкото оцелели хора. Някои от тях могат да влияят над човешкия мозък.

Образите: Героите са многопластови колоритни и добре развити. Главният герой е: Артьом – момче което се отправя на самоубийствена мисия през цялото метро. По пътя си среща богата палитра от персонажи.

Плюсове:

• Добре описани герои.
• Кървави битки.
• Хорър атмосфера
• Добре структуриран фентъзи свят от постапокалиптичен тип.
• Безброй интриги и кървави обрати.
• Грабва те от първите и те държи до последните страници.

Минуси:

• Няма.

Оценка: 5/5 Отлична.

 

„Прекрасният нов свят“ от Олдъс Хъксли

„Прекрасният нов свят“ е антиутопичен футуристичен роман написан от Олдъс Хъксли през 1932 г.

Сюжет: Романът „Ние“ изобразява един механизиран до краен предел свят, в който човешката личност е сведена до номер, а обществото е идеално функциониращ мравуняк, където властва диктатура, използваща достиженията на науката и технологиите за поробване на индивида.

My Experience: Ако трябва да степенувам романа в своята лична класация на антиутопиите, той ще се нареди под шедьоврите на Оруел и Бредбъри, но ще заеме по-челна позиция от „Ние“ на Замятин. След прочитането на романа не останах толкова силно разтърсен, както след „1984“ и „451 по Фаренхайд“, но много ми допадна различния подхот на автора към повествованието. Той след като ни описва детайлно своя утопичен свят, пуска в него Дивакът Джон, един от последните наследници на отминалите времена. Патилата на Джон внасят чувството на отчаяние, подобно на героите на Бредбъри и Оруел, само дето на него никой не му забранява и не го заплашва. Абе, много добра книга.

Стилът на автора: Невероятно увлекателен стил. Мрачен и силно филосовски.

Фентъзи свят: Докато Оруел и Бредбъри изграждат светове, които са представени като непривлекателни, отблъскващи и ужасяващи – създадени с идеята да бъдат критикувани от читателя – то при Хъксли подходът е съвсем различен. Светът на Хъксли е описан като пефектната утопия в очите на своите герои. Това е свят, създаден и регулиран в епруветка – реалност, в която хората не се раждат, а се отглеждат във фабрики и биват химически и фабрично регулирани.

Плюсове:

• Силно въздействаща история.
• Грабва те от първите и те държи до последните страници.
• Увлекателен стил.

Минуси:

• Няма.

Оценка: 4/5 Много добра.

 

„Ние“ от Евгений Замятин

„Ние“ е антиутопичен футуристичен роман написан от руският писател дисидент Евгений Замятин през 1921 г.

Сюжет: Романът „Ние“ изобразява един механизиран до краен предел свят, в който човешката личност е сведена до номер, а обществото е идеално функциониращ мравуняк, където властва диктатура, използваща достиженията на науката и технологиите за поробване на индивида.

My Experience: За повечето хора първата асоциация на думата антиутопия е 1984 на Оруел. Но през далечната 1921г се ражда книгата повлияла на всички последвали антиутопии, включително „1984“, а именно – „Ние“ на Евгений Замятин. Това е роман изпреварил времето си с десетилетия. Учудващо е колко пророческо реалистичен звучи този роман. Трябва да уточня, че това никак не е леко четиво, въпреки малкия си обем. Аз лично я четях на порции, оставяйки си време за осмисляне на информацията с която ме заливаше Замятин. Това е задължително четиво за всички почитатели да жанра антиутопия, а и не само.

Стилът на автора: Невероятно увлекателен стил. Мрачен и силно филосовски.

Фентъзи свят: В далечното бъдеще човечеството е достигнало нов връх в своето съществуване и ефикасност. Хората функционират само в рамките на Всеобщата Държава, ежедневието е разграфено по формули, а сексуалните контакти са с молба в писмена форма и без право на отказ.

Плюсове:

• Силно въздействаща история.
• Грабва те от първите и те държи до последните страници.
• Увлекателен стил.

Минуси:

• Няма.

Оценка: 4/5 Много добра.

 

„Героят“ от Мари Лу

„Героят“ е третият роман от трилогията „Легендата“ на Мари Лу.

Сюжет: Дей научава, че с него са провеждани експерименти, които са увредили мозъка му. И че му остават няколко месеца живот. Въпреки че обича Джун повече от всичко, той я напуска. За да й позволи да продължи живота си и да допринесе за промяната на републиката. Дей заминава за Сан Франциско заедно с по-малкия си брат Идън, изгубил зрението си вследствие на заразата. По настояване на Електор Андън Джун се завръща в републиката и започва да се подготвя за лидер на Сената. Въпреки че е едва на шестнадесет и без опит, тя има най-големи шансове да се превърне в дясната ръка на младия управник. И да сподели живота му. Смъртоносната зараза плъзва и из колониите. Тя слага край на временното примирие между двете части на постапокалиптична Америка. Колониите отчаяно се нуждаят от серум и поставят ултиматум на републиката.
Джун узнава, че лек срещу заразата може да бъде открит в кръвта на Идън. Обръща се за помощ към Дей, когото не е виждала от осем месеца. Единствено той би могъл да спаси живота на хиляди поданици на републиката. Застрашавайки този на брат си. Ще намерят ли серум, преди да е станало прекалено късно? Могат ли Дей и патриотите да се изправят срещу армията на колониите и да я победят?.

My Experience: Дойде и краят на антиутопичната трилогия „Легендата“ с третият роман – „Героят“. Любопитно ми бе как авторката ще излезе от драматургичния капан в който сама се постави в края на „Феноменът“. Имаше два крайно различни и логични варианта да завърши сагата, но и двата бяха твърде тривиални и предсказуеми. Мари Лу успя да сътвори трети съвсем различен финал, след който феновете и да останат изненадани и в същото време доволни. Иначе както и в предните две книги тя отново залага на динамичен сюжет и взаимоотношенията между героите в реалистичния антиотопичен свят в който се развива действието, изграден от авторката по великолепен начин. Макар книгата да е насочена към 13-16 годишната аудитория, аз мисля че ще се хареса и на по-възрастните фенове на фентъзита от типа „Игрите на глада“, „Девергенти“, „Лабиринтът“ и т.н.

Стилът на автора: Невероятно увлекателен стил, прекрасни диалози и великолепни описания, без да са разточителни. Книгата е написана в първо лице, от името на двамата главни герои Дей и Джун.

Фентъзи свят: Постапокалиптична Америка е разделена на две части: Републиката и колониите, които воюват помежду си. В първата си книга Мари Лу ни запозна с Републиката(Военен диктаторски режим оглавяван от Електор и Сенат, на принципа на Римската империя и Хитлеровия Райх), във „Феноменът“ ни представи и колониите(Колониални самоуправляващи се градове, зависими от корпоративни фирми, които са заробили обществото). В настоящата книга авторката най-после хвърля светлина и върху катаклизма довел до съществуването на футуристичен антиутопичен свят. След разтапяне на ледовете в Антарктида, нивото на световния океан се е покачило значително, променяйки световната географска карта, драстично, включително и Северна Америка, където се развива действието. В романа се прехвърляме и за кратко във високо технологичната република – Антарктида.

Магия и Магически системи: Магия няма, както и фентъзи същества.

Образите: Героите са многопластови и добре развити. Двамата глани герои са: петнайсетгодишния Дей – скитник, крадец и най-големия трън в петата на Републиката и петнайсет годишната Джун – вундеркинд, най-обещаващия агент на Репибликата. Авторката сблъсква тези, на пръв поглед напълно противоположни образа, за да разкрие многоликата дъга на техните характери.

Плюсове:

• Добре описани герои.
• Кървави битки, макар и не много мащабни.
• Добре структуриран фентъзи свят от постапокалиптичен тип.
• Няма магия.
• Безброй интриги и кървави обрати.
• Грабва те от първите и те държи до последните страници.
• Увлекателен стил.

Минуси:

• Няма.

Оценка: 4,5/5 Отлична.